Опит

Преди десетилетие бяхме децата на улицата,

нямам ник'ва идея как се стигна до лудницата,

отговорите търся, а под вола е кравата

и всички бесни телета бягат от държавата.

Прогрес ли е това или процес на деградация,

в който всеки жаден е за мъничко реализация,

и в който всеки се мъчи да изпита сензация,

защото всички изтръпнахме сред тази глобализация.

Спекулации, че обратно едва ли не е демокрация

и има кой да защитава тази нация -

маркетализация, индустриализация или просто излъгация,

а далече в чужбина умовете умират в стагнация.

Мислиш си, че научи го този език

и вече имаш всякакво право да бъдеш по-велик,

но забравили ли Македонски, Попчето, Бръчков и Мравката,

те умираха за България, ти умираш за пачката.

*

И Капка и Цецка и Волен и Яне

и още един куп други травестити за ебане

и още 240 затлъстели говеда

си играят със съдбата на хората за мръсната монета.

Никого не съм молил да бъда на това място,

никога не съм искал да живея натясно,

натясно сред чужди и винаги различен

и малко по малко все по-апатичен.

В тази среда няма какво да рефлектира истинското,

живея за бъдещето с поглед към детството - 

гимназиалните години, ето това беше живот,

бяхме гадини, но всички от един род.

*

И бързите реакции няма да ви спасят,

принудихте ни да избягаме на края на светът,

но това не беше бягство, а просто разгрявка,

гимнастика за тялото, а за съзнанието справка,

справка за това как е навън - Е как е? -

еми мирише на кучи гъз с говната отвън.

Отвътре-навън, така ще ви влеземе,

от родната картинка има нужда да изрежеме

одъртели политици и вие глупави циници,

нощните птици и техните гнусни наркотици,

защото България е вовеки и ще оцелее,

и който я обича истински, последен ще се смее.

                                                                                                                 Абърдийн, 2011

Поправка

Няколко думи за ‚големите български патриоти‘, които на трети март сметнаха за много показно на тяхното национално осъзнаване да ни поздравят с Емил Димитр... НЕ, със Стефка Събо... НЕ, с Паша Хр.. НЕ – ами със Слави Трифонов. Бъдете лъже-българи, но недейте да очаквате повече от колкото ви се полага – а именно люлинска четворка (с пазарджишки циганин, уличен пес и дюнер от кооперативния, в кенефа на еврофутбол).

Това е като да хванеш някой умършавял пес за муцуната и да покажеш оголените му от глад зъби, след което да го пуснеш, защото „то нали за т‘ва е кучешки живот“. Да, ама така първия и втория път, а на третия ще се обърнеш и кучето ще те захапе по целолитния гъз...

Има ли все още някой, който не е разбрал, че сме озверели? Озверели сме, защото вместо да си купим билетче от машината за 5 секунди, трябва да се редим на опашка, обслужвана от нервна лелка, която трепери от яд, че изпуска сапунката си, и кълне на ум „тея гадни селяни, дето се научиха да се возят на метрото, ама още броят жълти стотинки“...  а метрото отминава за Люлин и с него и невинноста на поне няколко девойки. Миризмата на маргарин и шпек салам в опашката обаче остава. Озверели сме, защото през няколко години си вадим нови паспорти, а на снимките сме същите орунгели ... да де - орунгели с биометрични данни, това звучи гордо! И после се чудят в университета защо изглеждам на личната карта като някой, на когото току що неколкократно са вкарали в дупето и изкарали шише Бургас 63. „Не бе, просто имах работа с българския чиновник“ им отговарям, срамно разтривайки задните си части.

Също така обаче сме и закоравели. Преди се страхувахме, че чужденците ще дойдат и ще ни вземат булките – сега наградихме морето, че половината албанци могат да се изсипят с мерцедесите и релтаните. Преди се страхувахме, че студентите излизат да учат в чужбина и няма да се върнат – сега по един чеп върху „западната“ им диплома и да си бият камшика. Преди ни беше страх да не ни бият мутрите и застраховахме колите – сега мутрите ги е страх да застраховат и се бият с колите. А един гъз рано или късно изтръпва, та от един момент нататък и нова магистрала да прекарат през анусите ни, няма да я усетим.

Лесно е да покажеш нехубавото и да приемеш извисената роля на остър критик и реформатор. По-достойното е да дръпнеш една крачка назад и поне на трети март да си спомниш. Аз си спомням за зеления Южен парк, достатъчно голям да побере всичките ми детски мечти, благородния Вършец и съживяващата Борова гора, срамежливата, но и опияняваща Трявна и още толкова много места в България, които бих искал да посетя със своето семейство и приятели. А за любителите на люлински четворки, които ще ми кажат, че това е самозалъгване – е, за тях има и пернишка петица (с голф 3ка с 4 ауспуха). 


                                                                                                                                  Абърдийн, 2011