Първото нещо,
което ми направи впечатление, когато се преместих да уча в Шотландия, беше как
хората там ядат банани. Или по-скоро как ги белят. Не че е много сложно, но
преди да започнеш трябва по някакъв начин да разрежеш кората, нали така. Та, аз
от малък си знам да захапя здраво с челюсти в горната част докато разкъсам
кората, и след това да дообеля с ръка. Шотландците
обаче отчупват кората с леко дръпване на дръжката, от която банана виси на дървото,
и след това го белят.
Толкова ефикасно
и прозорливо. Бързо и използващо минимум енергия. Перфектният метод да обелиш
банан, няма спор. Край на неандерталските похвати! И аз така почнах да ям
банани. И така четири години продължих да приемам много други навици и похвати.
Гледах и се дивях на рационалния и практичен британски дух.
Пощите? Градският
транспорт? Винаги на време и винаги можеш да им се довериш! Библиотеките,
театрите, музиката? Създали са базата и са предоставили основните нужди, за да
се твори (гладна мечка хоро не играе)! Политиците? Хората? Практични и
рационални, егоистични и еднакви (гониш си своето, плащаш данъците и
републиката е велика)!
Е, предполагам,
че старите навици умират трудно. Защото всеки път като се прибера в България - и си
се разхождам разгърден из площада, и си пресичам посредата на улицата и т.н. Но
има и нещо друго - какво да прави човек там, където всичко е направено? Където
демокрацията работи, където държавата може да осигурява възможности хората да
гонят живота, който искат? Не е ли по-логично тогава придобитите знания да се използват на
място, където тези неща ги няма?
А историята за
банана не свършва до тук. Един ден плодът бе мек и не можах да отчупя кората с
дърпане на дръжката. И тогава това, което ми остана да направя, и което си
знаех от 100 години, бе да захапя. Е, ето това е единственият начин, който
винаги работи, да обелиш един банан.
Абърдийн, 2013
