Седях на пейка до немския коледен пазар пред университета и чаках няколко приятели, когато един белобрад старец на съседната пейка ме заговори. Беше сухо и студено.
- Какво пише там горе? – ме попита той, сочейки, с изпокъсаните си по пръстите ръкавици, окичената със светлинки и елхови клонки табела пред пазарчето.
- „Коледен пазар в София“ на немски. – му отговорих.
- Ама на немски какво пише?
- Weihnachtsmarkt in Sofia.
- И какво имат предвид? – продължи да ме разпитва той, а аз се преместих и седнах до него.
Беше стар, много стар. Бяла брада, бели вежди. Носът му беше счупен и ненаместен и с времето беше зарастнал във вдлъбнатина между очите му, която явно му пречеше да диша добре, защото след почти всяка дума се задавяше. Ядеше наденички с горчица и парче хляб от пазара.
- Ами пазар - с храна, греяно вино и украшения. Хубаво е. – заключих аз.
- Хубаво е, да. Ами ти? Гладен ли си? Вземи да ядеш. – и ми подаде последната останала наденичка.
- Не, благодаря. Ял съм, не съм гладен. – отвърнах аз и свърнах поглед към колите на светофара.
- Аз не бях ял ама те ми дадоха ей там – и посочи една от дървените къщички – аз като съм гладен и си искам. Яж, бе! Гладен си, Боже, аз те виждам... Нямаш ли пари? Аз ако имах четири лева щях да ти дам да си вземеш като мен и да се наядеш.
- Не, наистина, благодаря Ви, но не съм гладен!
- А от това искаш ли? – и извади няколко бретцела от торбичката си – Те ми дадоха за после. Боже, болна бабичка имам вкъщи, умира горката. Две внучета гледам, сирачета са, и нямам какво да им занеса да ядат. Ами ми дадоха сега, аз си поисках.
Довърши и останалото парче хляб и стана.
- Жив и здрав бъди, чедо, аз тръгвам към гарата.
Имаше патерица,а десния му крак беше обвит в наелонов плик. Сивият му балтон беше изпокъсан, а на гърба си носеше малка детска чантичка. Запитах се къде точно отива в този студ. Запитах се какво ще даде на внучетата си да ядат утре, ще доживеят ли бабичката му и той самият Коледа. След минута-две на пейката отидох да пия греяно вино.
София, 2011
София, 2011
