Държавна агенция „Архиви“, там ни почна вечерта. Бях видял в едно списание снимка на гледката от кафето и трябваше да позная на коя сграда в София е кацнало. Жълтите павета, Народното събрание, Президенството и Банката в краката ти, а пред носа ти Витоша. Когато почукахме на вратата на агенцията, отвътре охраната, някакъв дядка, ни предупреди, че горе от сумати време никой не се е качвал. Сякаш беше отдавна изоставена гробница на тракийски царе или радиоактивна зона. Ама си беше просто лафка като онази в 22ро училище преди 15 години с холидейки и вафли Боровец. И ½ литър бира за 1.40, ама това май го нямахме в училище. Това, заради което отидохме, обаче, беше гледката, още по-богата от снимката, която бях видял. Балконът обграждаше целия етаж - на юг зелената и къдрава Витоша, на изток вековните дървета на семинарията и химико-физическия факултет, който приличаше на средновековен замък, каквито съм виждал в Австрия, а зад тях изтъпанчени и първите овехващи кули на Младостта. На североизток пък бяха уродливите прътове в Дружбата и там някъде, логично, летището -тази вечер обаче на никого не му се летеше. Само Люлин не се виждаше, но Люлин е винаги с теб и около теб, дори и ти да не усещаш. Един от трима в София е от Люлин, а в Люлин един от трима е софианец. Както и да е, заключихме, че София става все по-хубава, колкото по-отгоре я гледаш. А може би беше заради поредната чаша бира.
На Народния театър открай време вечер, ако е хубаво времето, се събират всякакви хора. Не си говоря с тях, а много често не ги и поглеждам и затова не знам какви са. Понякога обаче се заслушвам и тогава си представям какви са. Чуват се крясъци на отдавна заглушени гласове – това сигурно са пенсионерите, които по цял ден играят шах и покер там, до мивката, за да се разхлаждат след разгорещени игри или политически дебати. По-високо май се чуват песните на младите, примесени с звука на счупена бутилка или спирачки на колело. Има и целувки, шамари, пикаене, а, и шадравана, ама той не се чува много.
Онази вечер обаче си говорих с някого. Казваше се Жоро Скутера. Запознахме се след като му дадох бутилката си бира, защото й счупих стъкленото гърло. Той си я преля в една пластмасова бутилка и продължи да пие. Скутера, защото като млад е тренирал спортно ходене. Твърдеше, че е бил единствен в България, но и го мързяло много и затова се отказал и е на това дередже. Не изглеждаше луд, но ако имаше предвид, че единствен в България го е мързяло, със сигурност беше. Спал в една от тоалетните на националния стадион и си изкарвал по 15-20 лева от скрап, като онзи ден дори си намерил цяла бутилка с уиски. От Русе беше, но там близките му измрели и последните 6 месеца рови по кофите в София. Твърдеше, че е по-добре да си гражданин и да ходиш по кофите отколкото да си селянин с къща. А зимата каквото сабя покаже. Не беше изморен нито пък депресиран. Имаше склонноста да забравя лошите неща толкова бързо, колкото ги забравям и аз, сит обаче. Усмихваше се и каза, че мечтае само да е жив и здрав докато събере 100 лева да си изкара една лична карта и да почерпи после. Каза, че така е редно. Жоро Скутера беше жив от 51 лета и никога в живота си не беше се возил в собствена кола. Не беше ходил по ресторанти и плажове, нито пък бе излизал в чужбина. Нямаше лична карта, но имаше ЕГН. Бяха му писали акт преди няколко месеца и той беше запазил фиша, на който полицаите му изфабрикували измислен номер. Пазеше го във вътрешния джоб на якето си и беше внимателен с харията, защото това ЕГН щеше да напише и на новата си лична карта. Само с едно ЕГН и бутилка бира Жоро Скутера знаеше кое е редно, знаеше и кое не. Каза, че не се страхува от скинарите и наркоманите, но и не ги доближава. Няма работа с тях, защото е бил атлет. Отиде да се изпикае зад пейката, но докато се връщаше обратно ходеше странно, както представям си се движат и онези от спортното ходене. Когато му казах довиждане и се отдалечих, той също стана от пейката, но вече не ходеше така. Не подозираше, че отново го гледам – тогава просто искаше да ми покаже,че продължава да е във форма и наистина е такъв за какъвто се представи. Клошар, алкохолик и състезател по спортно ходене. И наистина ми показа. Аз пък не държа много на пиене, и вечер се прибирам в къщата, за която нашите са работели цял живот – пърдя, воня, насирам се и после си лягам. Жоро няма да ме запомни, защото аз не му казах нищо интересно. Но Жоро имаше какво да каже ако има кой да слуша. Имаше какво да каже на всички онези, които ослепели от мизерията, идват в София с надеждата да бъдат оставени на мира. Най-вероятно щеше да им каже да заповядат, но че един от кенефите на стадиона си е само негов. Имаше какво да каже и на онези, които хвърлят по цяла бутилка уиски в казаните. Щеше да им благодари и палейки някой от фасовете, които беше намерил на улицата, на половина изпушени, но които грижовно събираше в кутия, като актьор, триумфално отваряйки я, щеше да излезе от сцената с бързата си спортна походка. Защото Жоро Скутера имаше достойнство равно на някой от Омировите герои и въпреки това намира време да говори с всеки, който го попита как е.
Преди да се приберем, пред нас повърна едно момче. Имаше налудничав поглед и полуголо, не всяваше много респект в тълпата между, която се издрайфа. Повечето се обърнаха на другата страна, но аз продължих да гледам как от устата му излизат коремните му сокове, спазъм след спазъм. Или имаше свръхкорем, който смила абсолютно всичко, или просто не беше ял нищо този ден. Тръгна и след него тръгнаха няколко бръснати глави възмутени от проявата му. Шибани анархисти, всяват ред, а не искат ред сам по себе си. Щяха да го пребият. А може би убият. Докато го гледах си помислих за какво хората им е притрябвало да четат книги за порастването като „Спасителят в ръжта“, когато просто можеха да дойдат до центъра на София и да се запознаят с някои от нейните обитатели. В Нова София всеки пораства прекалено бързо и загасва прекалено рано. А дъждобран ти трябва не само като вали, за да не ти се изпикае някой на главата.
София, 2011
