На Черни връх

Изкачвам Черни Връх и влюбен съм във теб.

Нависоко съм и виждам град,

А в града момичето на моя свят.

И Щастливеца ни гледа,

Щастливеца не спи.

И докато щастливи хора бродят из планината,

Щастливи ще сме в София аз и ти. 

Nuitblanche

Подари ми гърдата ти.

Подари ми крайчеца на устните ти.

Подари ми косъмчетата по сгъвките ти.

Подари ми капчиците пот по гърба ти,

и ще те обичам в тази бяла нощ. 

Брюксел, 2013

На Изток, от Запада

Той: На Изток от Запада. Поредното патосно оповестяване на познати факти? Да, в България сме, и много често не е хубаво тук. На изток от запада сме, накриво от правото, и далеч от лесния живот, малко ала: "Какво му направихме на Господ със Боби, та на изток от рая, нас ни зарови“ (Бог да пази Ерол). След като прочетох книгата си мисля обаче, че заглавието може да значи и друго - На Изток, от Запада. Като една посока и един стремеж, но този път с поглед към вкъщи.

Един британски антрополог беше написал, че още от разходката на Алексис дьо Токвил до Щатите, през борбения за оцеляване Дарвин и революционния Маркс, та до Фройд и сеансите му с невротични виенчани, гениалните мозъци са поставяли идеята за конфликта на пиедестал, и светът дълго време е бил обсебен от идеята колко различни сме всички. Само че това, с което се различава днешната епоха, е как информацията всъщност ни сближава и кара да търсим по какво си приличаме (ярък пример са любимите ни memes).

Мнението на г-н Пешев тук разбуди притесненията ми, че в България днес разделението на емигрантски статут не води до нищо конструктивно. Кой обича повече България? Кой търпи повече мизерия? Имат ли право българите-чужденци да дават акъл? И въобще кой има право да се нарича българин? Делим се с ярост.

България обаче не е толкова грозна, пошла и тинясала, а чужбината невинаги е път към щастие. Книгата на Пенков подсказва, че има един нов вид имигранти, като някой от тях дори наричат себе си времигранти (виж тук ). Момичета и момчета, които са далеч от пределите на България, с целта да трупат знания, опит и впечатления, за да се върнат вкъщи и да оправят кочинката си.

"На Изток от Запада" са истории, като memes, за това колко си приличаме. За детските спомените свързани с прекрасни места из България и хората, с които сме израснали. "Македониja" ми напомни за музея в Бояна, с красивата градина, в която онемяваш пред цялата ни величествена история, на фона на прекрасната Витоша.

"Снимка с Юки" ме накара да се върна обратно към летата, в които ходех на зелено училище в Еленския Балкан и в главата ми бяха само самодиви и мечки. А „Нощният хоризонт“ ... ами и аз си имам село в Родопите, и аз съм чувал и искам да чувам всяка нощ сладката песента на родопската гайда.

Нищо повече и нищо по-малко няма в тази книга - нашите истории от нашите прекрасни детски години, и спомени, които трябва да пазим с цената на всичко.

От "Девширме“:

And so this story, this story, too, begins with blood. And with blood it ends. Blood binds those in it and blood divides them. Many have told it before and many have sung about it, but I didn’t learn it from them. I was born and I knew it.

Свиквайте с мисълта, че този път кръвният данък ще се върне за добро.

Тя: "Аз съм имигрант в собствената си държава" казваше дядо ми, в моментите, когато явно само така можеше да опише състоянието на духа си. Четейки East of the West на Мирослав Пенков си мислех за него, за поколенията, идеалите, мечтите, разочарованията, примирението, и най-вече за силата на духа.

В осем отделни истории East of the West разказва за българи, македонци, турци, сърби, цигани, американци, дори японка, и трудните пътувания, понякога от изток на запад, понякога обратно, а понякога просто към себе си. Мирослав Пенков пресъздава истории на хора, които копнеят да емигрират, както и на тези които са приели съдбата на имигранти, понякога дори не на чуждо място, а в собствената си кожа. Героите на всеки разказ са по един или друг начин свързани с българската реалност след 9-ти септември или демократичните промени през 90-те.

Важно е да се обърне внимание на обединяващия мотив за живота в комунистическа България и двете възможности пред всеки – да се мъчи да избяга на всяка цена, или да остане в тази реалност. Не са един и два примерите в съвременното българско кино за филми, които пресъздават терзанията около Желязната завеса, преминаването отвъд нея и всичките вътрешни и външни борби, които това изисква.

Очевидно и литературата не се е сдържала и е почерпила вдъхновение от тази тематика. Има само една причина за това – фактът, че българинът, където и да е, не може да се отърси от СОЦ-а и изпитва нужда да говори и разисква, докато успее да го преживее, за да продължи напред.

Поколенията, които са израснали по това време, точно като някои от героите в книгата, винаги ще живеят в сянката на нямането и ще се стремят към имане. Не е нужно да е на големи и скъпи неща, но просто на неща, за да изтрият спомена от магазините с празни щандове, от които няма какво да се купи, дори да имат пари.

Други пък успяват да достигнат своята обетована земя, а какво намират там и до колко то компенсира за жертвата да напуснеш дом и семейство остава под въпрос. Но това, което обединява всички тях, независимо от възраст и убеждения, е националният дух.

Те могат да се почувстват у дома при мисълта за парче диня със сирене, една легенда, или при споменът за нечия носия, защото дълбоко в себе си, на клетъчно ниво, те носят България в себе си. И тя никога не ги напуска, колкото и да се отдалечават от нея. Най-вече, защото независимо от политическите им убеждения и/или етноса, за героите родината се оказва орисница, която за добро или за лошо им изпраща изпитания, в които да открият себе си.

Свидните спомени от детството, Балканът, обичаите, храната са спасителните сламки на героите в книгата, успели „да се измъкнат“ и те разказват за тях на всеки срещнат, питат за тях при всяко скъпоценно обаждане до дома, и са задължителни за пресъздаване на българщината пред новите хора в живота им. В няколко разказа Пенков говори за носталгия по родината, с която всеки намира свой начин да се пребори, колкото и да му липсват гледките, вкусовете, емоциите.

А има и герои, които са обречени да се борят със системата и да бъдат неразбрани от нея. За тях обаче примирението не е решение и те избират пътя на трудностите и терзанията в името на любовта, семейството, свободата. Смелостта на героите и от двете страни на границата вдъхва надежда, защото дори в моментите на пълно отчаяние силата на духа надделява. Във всички истории обединяващ е мотивът за личния избор на героите и последствията от него, а моментът, в които осъзнаят, че съдбата им е в собствените им ръце те са най-силни и препятствията стават незначими.

Това съвсем не превръща книгата в жизнеутвърждаващ наръчник по самопомощ или ода за силата на подсъзнанието с щастлив край. Напротив, колко е щастлив краят само те си знаят. Но не мога да отрека, че Мирослав Пенков засяга доста философски теми в разкази, привидно замаскирани като тиради за СОЦ-а и имигрантския живот.

И все пак, четейки книгата не можах да се абстрахирам от решението на автора да пише на английски. Разбирам го от гледна точка на публикуването на текстовете му и осъзнавам, че така милиони хора по света ще имат възможността да се запознаят с България. Но дали ще успеят да я усетят? "Дядка", "тате", "Аз без бой не се давам" и всеки друг пример за типично български думи и изрази, изписани на латиница губят всякаква стойност и не успяват да пресъздадат силния заряд, който имат за българо-говорещите. Радвам се, че вече има и българско издание и бих прочела разказите и на български, защото вярвам, че езикът ще им придаде повече автентичност.

Хитро озаглавена East of the West, книгата на Мирослав Пенков разказва за няколко различни съдби, обединени от силната си връзка с България. Връзка, която закотвя тези, които още не са напуснали родината, и оставя огромна липса в душите на тези, които са избрали да търсят късмета си другаде. Историите всъщност са толкова универсални, че през 2013 г., когато уж границите падат, светът се глобализира, а комунизмът е само спомен, всеки българин може да срещне част от себе си из страниците на книгата, а дали личната му история ще се развие както в нея си е въпрос на избор.

Банан

Първото нещо, което ми направи впечатление, когато се преместих да уча в Шотландия, беше как хората там ядат банани. Или по-скоро как ги белят. Не че е много сложно, но преди да започнеш трябва по някакъв начин да разрежеш кората, нали така. Та, аз от малък си знам да захапя здраво с челюсти в горната част докато разкъсам кората, и след това да дообеля с ръка.  Шотландците обаче отчупват кората с леко дръпване на дръжката, от която банана виси на дървото, и след това го белят.

Толкова ефикасно и прозорливо. Бързо и използващо минимум енергия. Перфектният метод да обелиш банан, няма спор. Край на неандерталските похвати! И аз така почнах да ям банани. И така четири години продължих да приемам много други навици и похвати. Гледах и се дивях на рационалния и практичен британски дух.

Пощите? Градският транспорт? Винаги на време и винаги можеш да им се довериш! Библиотеките, театрите, музиката? Създали са базата и са предоставили основните нужди, за да се твори (гладна мечка хоро не играе)! Политиците? Хората? Практични и рационални, егоистични и еднакви (гониш си своето, плащаш данъците и републиката е велика)!

Е, предполагам, че старите навици умират трудно. Защото всеки път като се прибера в България - и си се разхождам разгърден из площада, и си пресичам посредата на улицата и т.н. Но има и нещо друго - какво да прави човек там, където всичко е направено? Където демокрацията работи, където държавата може да осигурява възможности хората да гонят живота, който искат? Не е ли по-логично тогава придобитите знания да се използват на място, където тези неща ги няма?

А историята за банана не свършва до тук. Един ден плодът бе мек и не можах да отчупя кората с дърпане на дръжката. И тогава това, което ми остана да направя, и което си знаех от 100 години, бе да захапя. Е, ето това е единственият начин, който винаги работи, да обелиш един банан.

Абърдийн, 2013

Ямбол-Стара Загора

Имам нужда няколко неща да си кажа. 

Това, че не лъжа и мажа, 

когато под навъсени погледи и скептични лица отговарям,

че моя избор е България. 

Имам предвид, че въпросът е грешен. 

"Ще се върнеш ли като заминеш?";

"Ще се сбогуваш ли като преминеш?",

на нечия друга земя, в нечия чужда страна, 

в една болезнено грешна мечта. 

.....

Майка България плаче, а татко го няма. 

8 милиона сираци, 8 милиона вълци-единаци. 

L'EUROPEO N24, КАТ РУСИЯ НЯМА ВТОРА

Из статията на Андрей Кончаловски "Руският манталитет и световният цивилизационен процес".

https://www.facebook.com/pages/LEuropeo-Bulgaria/146202602074082?ref=ts

Заместете думите 'руските', 'Русия', 'руснака' съответно с 'българските', 'България', 'българина' и вижте какво ще се получи.


„...аз съм поразен, че руските управляващи досега не са разбрали за необходимостта от научно изследване на националния манталитет. Нима не ни трябва научна обосновка поне на факта, че мнозинството от гражданите на Русия не искат да участват в създаването на своето собствено общество? Трябва и да се намери научно обяснение и на това, че гражданите на Русия и властта са като две успоредни прави, които не се събират никъде в пространството, че за руснака държавата е трансцендентна.
Колкото и да е тъжно, но мисълта на руския марксист Георгий Плеханов от началото на ХХ в., че демокрацията в Русия е невъзможна, защото няма исторически предпоставки за нейното развитие, е болезнено актуална и сега.”


“Но малцина си признават, че селското съзнание в държавите от Югоизточна Европа и Русия се е запазило заради византийското наследство. Не е трудно да се се констатира фактът, че в страните от източното християнство буржоазията като политическа и икономическа класа е започнала с пет века по-късно отколкото в Западна Европа. При сравнителния анализ на трите основни направления в християнството в Европа, според индекса на човешко развитие на ООН (най-развитата държава има 1, най-изостаналата 162) показателите са следните:
-протестантските страни – 9,2;
-католическите – 17,4;
-православните – 62,6.“


„И заради това, защото не искат да сипват сол на раните, много политици и икономисти предпочитат да не размишляват за влиянието на културните и религиозните ценности върху развитието на обществото.“


„Имам една мечта – да получа адекватни отговори на много въпроси, свързани със страната ми. Ще посоча три от тях. Защо в Русия от XVI в. насам не се появява буржоазно съзнание и защо в Русия от времената на перестройката не се появи средна класа?“


„И така: 1) тесен кръг на доверието; 2) липса на чувство за индивидуална отговорност; 3) липса на страх от нарушението на закона – това са само няколко типологични национални черти, определящи всекидневието на руснака.“

Коледна приказка в София

Седях на пейка до немския коледен пазар пред университета и чаках няколко приятели, когато един белобрад старец на съседната пейка ме заговори. Беше сухо и студено.

- Какво пише там горе? – ме попита той, сочейки, с изпокъсаните си по пръстите ръкавици, окичената със светлинки и елхови клонки табела пред пазарчето.

- „Коледен пазар в София“ на немски. – му отговорих.

- Ама на немски какво пише?

- Weihnachtsmarkt in Sofia.

- И какво имат предвид? – продължи да ме разпитва той,  а аз се преместих и седнах до него.

Беше стар, много стар. Бяла брада, бели вежди. Носът му беше счупен и ненаместен и с времето беше зарастнал във вдлъбнатина между очите му, която явно му пречеше да диша добре, защото след почти всяка дума се задавяше. Ядеше наденички с горчица и парче хляб от пазара.

- Ами пазар - с храна, греяно вино и украшения. Хубаво е.  – заключих аз.

- Хубаво е, да. Ами ти? Гладен ли си? Вземи да ядеш. – и ми подаде последната останала наденичка.

- Не, благодаря. Ял съм, не съм гладен. – отвърнах аз и свърнах поглед към колите на светофара.

- Аз не бях ял ама те ми дадоха ей там – и посочи една от дървените къщички – аз като съм гладен и си искам. Яж, бе! Гладен си, Боже, аз те виждам... Нямаш ли пари? Аз ако имах четири лева щях да ти дам да си вземеш като мен и да се наядеш.

- Не, наистина, благодаря Ви, но не съм гладен!

- А от това искаш ли? – и извади няколко бретцела от торбичката си – Те ми дадоха за после. Боже, болна бабичка имам вкъщи, умира горката. Две внучета гледам, сирачета са, и нямам какво да им занеса да ядат. Ами ми дадоха сега, аз си поисках.

Довърши и останалото парче хляб и стана.

- Жив и здрав бъди, чедо, аз тръгвам към гарата.

Имаше патерица,а десния му крак беше обвит в наелонов плик. Сивият му балтон беше изпокъсан, а на гърба си носеше малка детска чантичка. Запитах се къде точно отива в този студ. Запитах се какво ще даде на внучетата си да ядат утре, ще доживеят ли бабичката му и той самият Коледа. След минута-две на пейката отидох да пия греяно вино.
         
                                                                                                                             София, 2011